Aliviana Leo

Сребърната Луна блестеше на нощното небе, като светулка в мрака. Тази нощ бях решила, че най-накрая ще отида до Пеперудената Пещера, там където мечтите се сбъдват, там където реалността е обляна във всички цветове на дъгата и всичко е възможно. Пътуването беше дълго, затова отпих глътка от кристалната си чаша пълна с червено вино, легнах на пода до камината, затворих очите си, поех си дълбоко въздух и започнах бавно да се губя.

Слънцето тъкмо залязваше зад очертанията на планината, а скалистият хребед се радваше на последните му лъчи. Скоро щеше да настъпи здрач, затова побързах да намеря пътечката, която минаваше навътре през гората и стигаше до Пеперудената Пещера.

В началото на гората имаше стар фенер, в който имаше восъчна свещ. Тя можеше да гори без восъкът да се стопи. Фенерът сякаш нарочно стоеше там. Знаех, че е оставен за мен, взех го и тръгнах по пътечката. Земята беше обсипана с листа във всякакви форми и цветове. Миришеше на прясно поникнала трева и вековни дървета, които бяха покрити с мек горски мъх. Полъхът на вятъра ме галеше нежно. Минаваше през косата и лицето ми така, сякаш пречистваше душата ми. Тишината на гората ме караше най-накрая да чуя собственият си вътрешен глас.

Шепотът на птиците нежно минаваше покрай ушите ми. Те ми пееха нещо толкова магическо и запленяващо. Чувствах, че все едно съм в буден транс, сякаш изпълнявахме заедно с тях шамански ритуал за прераждане и пречистване на душата. Като птица феникс излезнала от пепелта, отново и отново се пречиатвах.

Спомени от миналото връхлитаха върху мен, а аз просто ги пусках да си отидат. Вече знаех, че нямам нужда от тях. Имах чувството, че вече виждам и със затворени очи. Освобождавах се, а още дори не бях стигнала до пещерата на мечтите. Тялото ми трепереше леко, но беше приятно. Нощта, покрила напълно небето, ме обгръщаше нежно. Единствената светлина идваше от свещта на стария фенер. От всичките ми страни се чуваше шумоленето на горските обитатели. Те ме следяха с малките си светещи очички и си шепнеха помежду си.

Извендъж се чу далечен тътен, от току що ударила наблизо гръмотевица. Мракът се озари и пред мен се изправи тъмният силует на Пеперудената Пещера. От небето започнаха да падат едри капки дъжд. Големите водни зърна падаха толква бързо, че за няколко секунди ме намокриха цялата от горе до долу. Пламъкът на свещта мъждукаше жизнерадостно.

 Пристъпих бавно и оставих фенера на входа. От пещерата се чуваше жуженето на пеперудите, чиито финни крила можеха да изменят събитията в дадено времево пространство. Влязох плахо, без да се обръщам назад.

Цветовете на пеперудите бяха зашеметяващи. Флуоресцентните отблясъци се отразяваха върху стените на Пеперудената Пещера.

Бях потънала в магическата красота на тези така съвършенни създания. Очите ми блестяха, а от вълнение кожата ми беше настръхнала. Бях зашеметена от гледката, която се беше изправила пред мен.

 От някъде се чу тънко гласче, което прекъсна унеса, в който бях изпаднала:

– Най-накрая дойде. Чакахме те толкова време. – Обърнах се, но не видях никой. – Ела по-близо! – Звънлияият глас се обади.

Пристъпих няколко крачки напред и се озовах пред пещерен ручей, който си беше изваял изящна криволичеща пътечка между светещите стени на скалите. Водата от ручея се събираше в нещо, като вълшебен фонтан, украсен с различни, кой от кой по-красиви орнаменти. На повърхността му имаше светещи водни лилии, които плуваха грациозно. Всичко беше толкова прозрачно и чисто.

Гласчето отново се обади. – Хей, време е! Време е да пиеш от фонтана!

– Но, как така да пия от фонтана? – попитах аз учудено и с недоверие. Да, вярно, че бях дошла тук с някаква цел, но да пия от вълшебен фонтан, заобиколен от малки феи-пеперуди…  – Няма ли да ми стане нещо, всичко изглежда толкова магическо, ами ако не мога да се върна обратно? – продължих да задавам въпроси.

–Ти не искаш да се връщаш обратно, или поне не същата, не помниш ли за какво дойде? Няма от какво да се страхуваш. Да, промяната е трудна и дори болезнена понякога, но си заслужава. Нали искаш мечтите ти да се превърнат в реалност, там във вашата реалност? Май, искаше най-накрая  да си щастлива и да живееш живота си смело и решително? Не се страхувай, потопи шепи във фонтана, измий лицето си, след това отпий три глъдки и се потопи цялата. – Наистина, гласчето беше право. Бях дошла точно за това, бях готова.

Съблякох дългата си бяла сатенена рокля, приближих се към фонтана, потопих шепи и измих лицето си. Отпих три глъдки и се потопих цялата измежду светещите водни лилии.

Всичко изчезна, нямаше нищо. Само спокойствие и мир. Отпуснах се във въображаемите ръце на фонтанът, измежду който красивите пеперуди танцуваха танцът на свободата. Не знам колко време съм стояла там.

Като в сън отново се озовах на входа на пещерата, а пред мен имаше поляна цялата покрита с цветя. Дъждът беше спрял, а облаците се бяха оттеглили в покоите си. Небето беше толкова ясно, че можеше  с просто око да се видят Марс и Венера. Съзвездията около тях очертаваха приказният Млечен Път, необятен, като космически океан без начало и край.

Легнах на поляната загледана в красотата на нощното небе. Поех дълбоко въздух и затворих очите си.

Когато ги отворих отново, вече се бях пренесла на пода до камината, която излъчваше уют и топлина. Кристалната ми чаша, пълна с червено вино седеше, чакайки ме да се върна от пътешествието на животът ми.  

Никога вече не бях същата.

Аливиана Лео